На 26-ти Март (четвъртък) от 18.30 ч. в
Заседателната зала на Института за философски изследвания ще се проведе
семинар на тема:
Битийната метафизика на Хайдегер
Докладчик: Проф. д.ф.н. Валентин Канавров (ЮЗУ "Св. Неофит Рилски")
Коментар:
Доц. д-р Димитър Зашев (СУ "Св. Климент Охридски")
Н.с. І ст. д-р Николай Турлаков (ИФИ - БАН)
На 19-ти Март (четвъртък) от 18.00 ч. в
63-та Аудитория, Философски факултет, СУ "Св. Климент Охридски" ще се проведе
семинар на тема:
Пресечените точки и политиката на мултикултурализма в епохата на глобализацията
Докладчик: Проф. Хуа Йол Юнг (Моравиан Колидж, Пенсилвания, САЩ)
Коментар: Доц. д-р Мария Димитрова (СУ "Св. Климент Охридски")
Какво характеризира отношението между различните начини на битие, фиксирано в преходите при възникването и унищожаването – например между наличност и подръчност, между Бъдене-ето-на (Dasein) и Бъдене-с (Mitsein), между Бъденето-ето-на, живите същества, заградени в своята среда и най-съществуващото от съществуващите неща (пребъдващото)?
Дали иновациите и откритията в съвременните науки са функция на продуктивността или на пренареждане и преоформяне на вече съществуващи знания?
Дали съвременните науки и философия са достатъчно продуктивни в сравнение например с началото на миналия век? Ако не – какви са причините за това?
Какъв е статутът на новите форми на знание и обучение, повлияни от новите средства за визуализация и предаване на информация? Има ли нова способност, която да отговаря за една предполагаема нова форма на конституция и синтез?
II. Асен Димитров:
Работна детайлизация на някои онтологически аспекти на производството:
Каква е разликата между физическа каузалност и производство? Във физическата вселена производство няма. Производството обаче, се появява в резултат на еволюцията на физическия свят. Защо и как става това?
1. Защо на природата въобще й е било необходимо да започне да произвежда?
2. Как природата е могла да започне да произвежда в условията на една детерминистична физическа каузалност?
3. Какъв е онтологическият ефект от един процес на производство? За разлика от ефекта на един стандартен физически каузален процес? Има ли разлика? Каква е тя?
4. Как и променя ли се природата на отделното нещо, както и въобще на Вселената, при наличието на онтологическия факт на производството?
Към въпроса за онтологическата природа на производството:
1.Производството като механизъм за овладяване на нови екзистенциални способности и възможности, на нови категориални хоризонти.
2.Производството като процес на научаване (learning), на обучение.
Продуктивните способности: епистемологичен разрез
1.Има ли уникални производителни способности, които физическите, каузално взаимодействащи си обекти не притежават?
Какво в частност са мотивационната и конструктивната способности?
Защо нещата от физическия каузален свят придобиват значение и смисъл за субектите?
2.Какъв е произходът на продуктивните способности?
Може ли да се търси той в един особен клас неравновесни информационни системи, способни на обучение – адаптивните системи?
Две характерни тематични области:
Проблемът за произхода на живота, още и проблем за интелигентната еволюция:
Как изследванията по биосемиотика демонстрират производителната, продуктивната природа на всички жизнени процеси както на микро, така и на макроеволюционно ниво?
Проблемът за производството на знания, на knowledge-how:
Има ли алтернатива на натуралистичните продуктивни способности, лансирани от съвременната епистемология?
Защо и как конструктивните средства стават трети, равноправен на субекта и обекта елемент на познавателното отношение?
Семинарът се провежда под формата на представяне на доклади и дискусии с водещи специалисти в областта на философията, обществените и естествените науки от България и чужбина. За контактите с чуждестранните специалисти е предвидено използването на виртуална конферентна връзка. В рамките на семинара ще бъдат проведени две работни кръгли маси. Представителните материали от семинара се публикуват в сборник на български и английски език.
На 12-ти Март (четвъртък) от 18.30 ч. в
Заседателната зала на Института за философски изследвания ще се проведе
семинар на тема:
Причинността: онтологичен концепт или обяснителна схема?
Докладчик: Проф. д.ф.н. Ангел Стефанов (ИФИ - БАН)
Коментар: Доц. д-р Лилия Гурова (НБУ)
Анотация на доклада на Проф. Стефанов
Подобно питане би могъл да постави, на пръв поглед, един недообразован философ. Защото, ако оставим настрана твърдите скептици и някои заклети постмодерни анти-метафизици, то европейската философска традиция от Аристотел до наши дни облича причинността в по-рехави или по-плътни онтологични одежди. Обяснителните схеми имат място само като апликация към тези одежди. Съвременните им кройки обаче са толкова несхождащи се, че общият елемент в тях остава само апликацията.
За да подкрепя тази моя теза ще се опитам да намеря отговори на следните два въпроса:
(1) Съществуват ли безпричинни (не причинени, спонтанно възникващи) явления?
(2) Има ли различни форми или типове причинност, и ако да, то кое е онова, присъщо на всички тях, което ги обединява тъкмо като прояви на един общ принцип?
Резюмиран текст на доклада на Проф. Стефанов
Подобно питане би могъл да постави, на пръв поглед, един недообразован философ. Защото, ако оставим настрана твърдите скептици и някои заклети постмодерни анти-метафизици, то европейската философска традиция от Аристотел до наши дни облича причинността в по-рехави или по-плътни онтологични одежди. Обяснителните схеми имат място само като апликация към тези одежди. Съвременните им кройки обаче са толкова несхождащи се, че общият елемент в тях остава само апликацията.
За да подкрепя тази моя теза ще се опитам да намеря отговори на следните два въпроса:
(1) Съществуват ли безпричинни (не причинени, спонтанно възникващи) явления?
(2) Има ли различни форми или типове причинност, и ако да, то кое е онова, присъщо на всички тях, което ги обединява тъкмо като прояви на един общ принцип?
Тези въпроси обаче, макар и да изглеждат независими един от друг, не могат да притежават независими отговори. (1) няма достижим отговор, независимо от степента на яснота на решението на проблема (2). Наистина, ако не знаем какъв е покриващият концепт за причинност, обхващащ всички форми на проява, осмисляни като причиняване, то не ще можем да осмислим и концепта за безпричинно явление.
И така, нека се насочим към конструиране на определен отговор на (2); и нека за целта се запитаме отнапред за възможния онтологичен обхват на концепта за причинност. От формална гледна точка не е ясно дали някакви онтологични граници на приложимост са наложителни. От трансцендентална гледна точка обаче това питане е законно. При това не е необходимо да се впущаме в космологичен анализ, докосващ се в предизвикателството си до съществуването на Бог. Достатъчно е да се позовем на четвъртия Кантов конфликт на трансценденталните идеи......
Имайки пред очи, вероятно, подобно съображение, дори Бертранд Ръсел, който не е адепт на Кантовата философия, отхвърля приложимостта на понятие за причина, отнесено към света като цяло. Като принцип значи, причинността предполага иманентен модус на прилагане, който го превръща в принцип, придаващ единство на опита.
В този си модус метафизичната представа се „натурализира”, защото вместената в сетивния свят причинност се натоварва с изискванията за необходимост и общовалидност. Те се експлицират в регулярната последователност на всички феноменологични промени, протичаща според природни закони. Трансценденталното понятие за причина „изисква по абсолютен начин, че нещо, А, да бъде от такъв вид, че друго нещо, В, да следва от него необходимо и според едно абсолютно общо правило” (Кант, КЧР, с.164). Класическият метафизичен подход онтологизира това „общо правило”, за да получи своя концептуален завършек в Лапласовия детерминизъм (гносеологичният му аспект е вкоренен в онтологичната му интерпретация).
Възприели този философски отговор на (2), вече можем да погледнем към въпрос (1), като отнапред си изградим концепт за безпричинно явление. То трябва да е такова явление, което се извиква на живот извън необходимостта на природните закони да произвеждат изменения в света; а това означава още, че безпричинното явление, макар и да може да дава начало на нова причинно-следствена верига от промени, е в самата си спонтанност не обусловено от каквато и да е естествена необходимост.
Добре, но допущането на безпричинни явления би нарушило природния ред в измененията на световите явления, който се радва на толкова ценните метафизични условия за необходимост и общовалидност. Как да се измъкнем от това затруднение?
Или като отречем съществуването на безпричинни явления, или като хармонизираме тяхната наличност с начина на биване на всички останали феномени.
Първата стратегия обаче не може да се справи адекватно с емпиричното понятие за свобода, защото вечно ще търси зад него някаква лъже-способност, която иначе би следвало да се подчинява на някакъв естествен ред.
Остава значи възможността да се следва другата стратегия. Тя води към осмислянето на свободата в качеството й на спонтанност, като особен вид каузалност (КЧР, с.477). Приобщаването на свободата към каузалността е изход от проблемната ситуация, но каква е неговата цена? Такова приобщаване не може да следва една консистентна онтологична програма, ако оставим настрана класическите субстанциализиращи свободата догматични метафизики, изявяващи в чист вид своя онтологичен дуализъм. Дори Кант приема, че допущането на абсолютна спонтанност е една истинска мъчнотия за философията.
Все пак, трансценденталното философстване позволява операцията по приобщаване, не толкова като именува свободата особен тип каузалност, а като разглежда тази каузалност – чрез собствения си трансцендентален ресурс – от две съвместими страни: като интелигиблена, според постъпката на свободния субект сам по себе си, и като сенсиблена, според действията на това причиняване като явление от света (КЧР, с.541 и сл.)......
Отдръпването на философската мисъл през втората половина на 19-ти век от немската класика и по-специално от кантианствто, въпреки просвещенския му заряд, и последващото й придвижване по посока на научното теоретизиране, доведе до опити за прецизни теоретични експликации на каузалността. Описваните от диференциални уравнения природни закони гримираха лицето на класическото метафизично понятие за причинност. Специалната теория на относителността му придаде завършен образ чрез понятието за релативистка причинност. Последното играе още и ролята на демаркационен критерий, указващ собствената му областта на валидност. Критерият не деформира нейното лице, понеже каузалността се нарушава само в такива светови области, които са принципно недостижими за телесни наблюдатели, поради субстветлинния им модус на съществуване. Така или иначе обаче, в тези области причинността застава надолу с главата, защото следствията предхождат своите причини.
Раждането на квантовата механика повлече след себе си нови предизвикателства пред каузалността, поради статистическата основа на своя теоретичен градеж. Нобелови лауреати започнаха да се отричат от класическата каузалност като принцип, работещ без засечки в пределите на микро-света. За да спасят каузалността като общ принцип, много философи потърсиха убежище в силната като постановка теза, че познаващият човек се натъква на различни форми на осъществяване на каузалния принцип. Философската спекулация обаче бързо откликна на тази теза чрез законното съмнение, че тя е само вербален опит за спасение на принципа за причинност. В този смисъл трябва да се потърси онова общо, което обединява „различните форми” като прояви на един и същи принцип.
Приносът на българската философска традиция: Михалчев-Мунтян-Братоев-Стефанов......
Посочва се пределното основание на концепта за причинност (причиняване) в онтологичното понятие за взаимодействие. Едновременно с това се приема, че съдържанието на понятията за причина и за следствие се композира в съгласие със смисловия контекст на комуникацията, в рамките на която се пита за причината на конкретна проява, приемана като следствие.
Нещата се усложняват и от обстоятелството, че днес са налични различни теории за причинността, като резултат от отсъствието на общо приемлив отговор на проблема (2). Те са познати като класическа, статистическа, контрафактическа и манипулабилистка. Всяка една от тях успява да изолира определен тип отношения, които могат да се мислят като причинни, но които се различават едни от други по начин на съществуване и механизъм на проява. Уместно е да приведа в тази връзка песимистичното твърдение на Л. Гурова: „Изглежда невероятно, но е факт – 2 500 години след Аристотел, каузалният дискурс сякаш е на път да се върне, макар и в ново качество, в изходната си точка, сведен до говорене за видове причинност, единственото общо между които е обяснителната им функция” (Онтологико-епистемологични оптики..., с.201).
Налага се изводът, значи, че онова, което стои днес в основата на философското единодушие, е не някакъв онтологичен концепт за причинност, а осмислянето й като скелет на всяка добра обяснителна схема. Дори да приемем обаче този песимистичен за онтологията извод, трябва да имаме предвид следните два факта. Първо, „чисто” епистемологичната роля на един концепт не принизява неговата ценност; и второ, причинността като обяснителна схема има своите пределни онтологични основания, които могат, но могат и да не участват по пряк начин в концептуалната структура на обяснението.
